Холандия: песента на колелетата.

Не разбирам как след толкова много раздели и премествания през последните 4 години на номадския ми живот така и не свикнах със сбогуването. Може би никога няма да свикна; затова са сбогуванията – да уловиш момент, да го изживееш и да го пуснеш да отлети в безвремието.

Последните 3 месеца прекарах в Ниските земи – страна пълна с чудеса. Отново не мога да твърдя, че напълно усетих духа на културата, но научих куп неща, които никога не съм подозирала, че са типични за тук. Холандия ме опроверга за някои мои очаквания. Всъщност се опитвах да нямам такива, тъй като силно се съмнявам в стереотипизираните образи. Може би имах едно – че всички ще са рижави – е, не е така!

Ето какво  намерих за интригуващо сред моите хуманистично-философски и културно-феноменологично ориентирани изследователски търсения. Холандия има интересна и динамична социална история. Аналогично, 1990 е годината на промяната, но не в политически, а в джендър смисъл . Преди 90та жените са били домакини, като процент са били на последно място по заетост в Европа и са раждали предимно вкъщи, т. нар. ‘dutch delivery’. От 90та нататък всичко се преобръща; холандското правителство яко субсидира изграждането на дневни центрове за деца и жените стабилно влизат в икономиката като до 2010 удрят второто място(след Дания) по заетост и първото място по part-time заетост в Европа. Оттам нататък се започват непрестанни проекти и субсидии за изследване и подобряване качеството на детските центрове и обгрижващия персонал. Инициативност до степен, която ме изпълва с възхита и благородна завист едновременно.

Както споменах в предната публикация, неравенството между половете, нивото на сексизъм и нетолерантността към хомосексуалистите са сред най-ниските в света. Жените са истинско културно и социо-антропологично явление – без значение дали са емоционално-ексцентрични, стряскащо прями, симпатично и кокетно облечени,  изразено хомосексуални или спортни натури; всяка носи специфичен отличителен белег на специалното място, което заема в обществото. Мъжете пък впечатляват с изключителна отзивчивост и отвореност; почти задължително е да се поздравиш с шофьор на автобус, служител на железниците или просто с някой до теб на опашката в магазина. Често завързват непринудени разговори с непознати.

Тревата не е особена атракция, около кофи шоповете се навъртат всякакви, но не и холандци, някои дори и не са опитвали досега.

Много други малки нещица намирам за очарователни. Харесва ми как весело си припяват повечето хора по улиците, харесва ми трафикът от колела към университета, забавните хора, прелитащи с дъждобрани и скърцащите ми от чистота обувки, когато вали. Харесва ми, когато бутна някой без да искам в магазина и двамата да се извиним. Такива неща. Не ми харесва езикът; не ми звучи приятно и нямам желание да го уча.

Моят престой е в интернационална компания. Събрахме се, така да се каже. Ето как изглежда изключително генерализираното ми, субективно и стереотипизиращо обобщение на Европа: австрийците са подредени и точни, швейцарците са още по-точни, испанците са шумни, португалците мразят испанците, италианците ми се губят, гърците са странно обществено ангажирани, българите хич ни няма, французите са центърът на света, шведите са сноби, американците са много awesome, поляците ги усещам много близки, а англичаните са противоречиви. И все пак с готин акцент.

Нашият малък Вавилон е сплотен и често си разменяме миксери, възглавници или кратки random разговори. Гугъл преводач е редовен гост на всичките ни партита. Рождените дни се празнуват винаги с торта и с честитка на всички езици. Разбиваме белтъци заедно, тичаме, играем футбол, понякога крадем колела или нечий колет с храна.

И ето, че е моята последна неделя тук. Започнах да обичам холандските недели. Отначало ме дразнеха – всичко затворено, истинско мъртвило, скука. После започнах да се вслушвам в спокойствието на квартала – безмълвно и неподвижно като соц-семейство, застаналo за семейна снимка. Всички са вкъщи, седнали небрежно пред големите прозорци без пердета, усмихват се и ядат хляб със стафиди. Неделя е.

Освен че разбрах много неща за Холандия, успях и да разбера много неща за България. И за мен самата. Неизбежно е, когато живееш в една мини-европа като нашата тук, да не сравняваш и да не се замислиш за вкъщи. Да, питаха ме в коя част на Европа е България,  дали сме third world country и весело ми заявиха, че не биха се татуирали в БГ, защото е backwards country, а хепатит C скъпо се лекувал. И все пак, след като видях снимки и чух истории за всякакви интересни места и ме попитаха какво интересно има в БГ… малко зациклих. С какво мога да накарам приятелите ми да си купят билет за България, а не за някоя друга дестинация?

И въпреки всички тези размисли се убедих, че никога не бих могла да се откъсна от България завинаги. И нямам предвид киселото мляко и сиренето – усещам това нещо в себе си, без нуждата да му давам име, което силно и категорично ме тегли обратно. Може би има нещо вярно, че принадлежиш на мястото, където си роден. Всичко друго е компромис.

И отново е време за финал. Задължително време сама, последни кадри и чаша любимо капучино.

Пътешествието продължава.

Пътеписи в оранжево.

В Холандия съм. За около 3 месеца. Вече почти мина първият. Не може да се каже, че съм усетила напълно духа и културата, мога да споделя само бегли, субективни, интересни моменти и наблюдения. Които може да се променят драстично до края на престоя ми.

Холандците са мили и директни. Знаят какво искат и не се притесняват да го поискат. Карат се, ако ходиш в лентата за колела, не те пускат с ябълка в автобуса, почти всички разбират английски (всъщност засега не съм срещнала някой, който не говори), не пушат трева, ядат доста пържено, но карат колела всеки ден, не възприемат реда като нещо чак толкова страхотно, обичат да разпускат на карнавали и ги чакат с нетърпение всяка година. Пият бира в чаша от 200мл.

Досега не съм срещала кофти отношение. По-скоро обратното. Един нейтив ме заговори в автобуса и сподели, че се занимава с образование, попита дали имаме проблеми в България – „О да, определено имаме проблеми“, беше моят искрен отговор, а той отвърна „О, не, Ботсвана има проблеми“. Сподели, че не е съгласен колко много ни пресират от ЕС и че трябва повече търпение, докато дойде промяната. На тях също им отнело доста време, докато постигнат това, което имат сега. Готино мислене. Жалко,че и Херд Леерс не е толкова готин.

Холандия е на последно място по всякакъв вид сексисъм и на едно от последните по неравенство между половете. Заедно с Австралия. Тук жени карат камиони, автобуси, чистят улици, занимават се яко с наука и с всякакви странни спортове. И това се усеща и по улиците. Ярки дрехи, силно изразен темперамент, стил, излъчване. Холандските жени са истинско социално явление. Особено 50-годишните лели, които тичат по тениски на моста, докато аз профучавам с нинджа аутфита си покрай тях. В мълчаливо благоговение.

Духът на градовете е типично немски с една идея по-пикантен нюанс, заради стряскащо готината съвременна архитектура, огромния велотрафик и кофишоповете. Храната е евтина, транспортът и услугите скъпи. Няма нито едно денонощно заведение, а в понеделник работата започва чак в 13.

Спокойна, свободомислеща и пряма. Такава е Холандия през моите очи.

старопланински монолози.

Завръщам се в морския град и ме гони меланхолия. Но не по неговите стари улици, а по планината, която допреди 3 часа съзерцавах безмълвно.

thinking in colours

Обичам я безусловно и категорично от първия път, когато стъпих нависоко. Бях на 8. Още тогава усетих грижовната й прегръдка в дълбоките й гори и неописуемото усещане за свобода, което вдишвах с всяка измината крачка. Ако си добър и внимателен с нея, тя ти отвръща със същото и ти осигурява леко и приятно време, студени поточета в задушаващата жега и несравнимо спокойствие, в което тишината те гали като нежна изкусна мелодия без ноти.

Вървя по прашните пътеки, а погледът ми ту се спира върху пухкавите кълба облаци, ту се връща обратно на пътя, концентриран и внимателен. Имам време да обмисля всичко, но мисълта губи тежест с всяко следващо издишване. Пръхтя доволно и усещам порива на собствения си дъх – чист, бърз и отмерен. Тук времето и пространството се нижат по своя планински маршрут като лента на гимнастичка – своеволно, но изящно и красиво. Всеки миг е толкова важен и значим, че двата дни прекарани нависоко ми се струват цяла вечност, прекарана в рая. Накрая стигам върха и не си спомням колко съм уморена, защото този миг е най-щастливият. Започвам дори да тичам в радостен тръс, опитвайки се да приличам на конете, кацнали на облаците. Усмихвам се и си спомням „Пак съм тук. Сякаш винаги съм била и винаги ще бъда.“

Планината е мой съкровен приятел, трезв учител и горд паметник на величествената природа. Тя ме приютява, когато ми трябва подкрепа и ми влива сили, когато трябва да продължа напред сама. Безразсъдна в забързаните си реки и хармонична с всеки един мимолетен звук, всеки един уникален живот.

Вървя и слушам изкусните монолози на старопланинската тишина; трепетните възклицания на скачащите извори и плътния отмерен тембър на прохладните тъмни гори. Аз също съм част от този монолог. Включвам се в талантливия оркестър и се полюшвам в съзвучие с природата и света. Аз съм природата.

endless
endless